Къде се унасяме през една трета от нашия живот и защо отиваме там? Националистите откриха, за голямо свое разочарование, че не трябва непременно да спим, за да си отпочинем физически и умствено. Вярно е, че някои биологически процеси като произвеждането на хормони, регенерирането на клетките и оздравяването се извършват през нощта, но вероятно те биха могли да се извършват и тогава, когато просто отмаряме и не използваме енергията си за друго. Дори и ако това е само допълнителен начин да подходим към смисъла на сънищата, ясно е, че сънят е основно екзистенциално състояние на човешкото съществуване, защото той носи не по-малко опит и преживявания от будното ни състояние. Един от елементите, който ни позволява да стигнем до това заключение, е фактът, че като новородени ние прекарваме по-голямата част от времето си в страната на сънищата. Тогава, бавно и сигурно, започваме да откриваме чрез петте си сетива все повече и повече елементи от това измерение, което наричаме реален свят. В зряла възраст оставаме будни две трети от времето, но по време на сън се връщаме всеки път към първичното си състояние — онова, което сме били принудени да напуснем при раждането, навлизайки в света посредством физическо тяло, което търси изява и самоутвърждаване през периодите на будно състояние и което е ограничено във всеизвестната триизмерност. Тук става дума за гледище, напълно противоположно на това на старите рационалисти, които някога са мислели, че сънят е само песъчинка, попаднала в сложния механизъм на будното състояние. Ако обърнем наопаки крайно материалистичните им схващания и ги разгледаме от обратната им страна, животът придобива съвсем различен смисъл, при който „реалният свят“ вече не съществува само извън нас, а само вътре във всеки един от нас. Тогава ние можем да го възприемаме като измерението, което религията нарича „небе“, а Юнг определя като „колективно подсъзнание“. В съня ние се връщаме там и там можем да общуваме посредством нашите сънища с останалата част от мирозданието. Нашата енергия и нашето вдъхновение произхождат именно от този Извор — по никой начин не бихме могли да ги почерпим единствено от интелекта си — и отгоре на всичко, от него получаваме и насърчение за бъдеще, изпълнено с надежди.
След края на Втората световна война ритъмът на живота ни се ускори до такава степен, че една трета от нашето време, посветено на общуване с „Извора“, вече не е достатъчно за нашето равновесие. Физическата енергия, която изразходваме е прекалено голяма в сравнение с натрупваната духовна и психическа енергия, така че ние търсим да се възстановим през деня. Някои от нас се стремят да компенсират този недостиг, отдавайки се на кратка почивка след обяд и така релаксирането и медитацията постепенно намират място във всекидневния ни живот. Като се отдаваме на подобни занимания, всъщност ние се опитваме да установим контакт с великия божествен извор на енергия и да се „презаредим“.
Ако приемем, че „Изворът“ е наше естествено природно наследство, то сънищата, съвпаденията, телепатията, привиденията, НЛО и хиляда и едно други неща, които отказват да се поберат в кутийките, приготвени от нашия интелектуален разсъдък (самият той ограничен от петте сетива) нямат нужда от допълнителни обяснения. В съня си ние се завръщаме в Страната на сънищата и ако веднага се почувстваме там като у дома си, нашият живот придобива ново измерение. Реалният свят престава да бъде това, което изглежда и само „Изворът“ е от значение. Там сме били преди да се родим, там се пренасяме по време на сън и пак там ще идем след смъртта си. Тъкмо това е искал да каже Шекспир, когато е написал: „Заспиваш, сънуваш може би? Да, тук е пречката! Защото туй — какви ли сънища ще ни споходят в съня без край, когато се измъкнем от бренната черупка? — то ни спира; таз мисъл прави жизнения гнет тъй дълголетен“.
