Предсватбените обичаи в България: от харесването до големия годеж

Къде младите имали възможност да се опознаят

Противно на представата, че в миналото момите били скрити от света, поводите за срещи никак не липсвали. Младежите се виждали:

• на празничните хора в неделя и по големи празници;
• на сборовете, когато селото или близката църква и манастир чествали своя патрон и се събирали хора от целия край;
• на чужди сватби и годежи, в които младите участвали през всичките сватбени дни;
• на чешмата или кладенеца, където девойките ходели за вода;
• на полето, по време на общата работа;
• на тлаките и седянките.

Седянките и тлаките имали особено значение. Там момичетата показвали колко са сръчни и работливи, дали могат да запеят хубава песен и да поддържат весел, остроумен разговор. Ергените наблюдавали внимателно, защото именно така се преценявало каква стопанка ще стане една девойка.

Каква мома и какъв момък се харесвали

Харесването било първата стъпка към любовта и в народното разбиране обхващало и външността, и характера. Идеалът на момата е нарисуван най-ясно в народните песни: стройна („равна“) снага, тънка талия, бяло лице и бяло гърло, руси коси и черни очи. Но красотата не стигала – девойката трябвало да бъде и умна, кротка и трудолюбива.

Ергенът на свой ред искал да намери мома, която да му подхожда – двамата да са „лика-прилика като два стръка иглика“, както казва поговорката. За самия момък изискванията били по-кратки: да е работен, юначен, снажен, здрав и гиздав. Щом притежавал тези качества, можел да бъде сигурен, че по него въздишат не едно и две момичета.

Знаците на харесването

Момъкът рядко казвал направо чувствата си. Вместо това използвал знаци, разбираеми за цялото село. Най-известният от тях бил грабването на китката на момата. Девойката имала избор – да приеме обичта му или да я отклони, но така, че да не засегне и да не обиди ергена. Деликатността била част от неписания кодекс.

Народът казвал, че когато „излезе късметът“, младите се женят: момъкът се жени, когато реши да поиска, а момата се омъжва, когато я поискат.

Сватосването – искането на момата

Молбата за съгласие за брак имала много имена в различните краища: питане, сватосване, сватуване, просене. Още по-често обичаят се назовавал по хората, които го изпълнявали – сватовници, сватове, женихи, момари, слугници, сводници и други.

Сватовниците отивали в дома на момата, обикновено през есента или зимата, защото това бил сезонът на сватбите. По време на усилената полска работа и през постите сватба не се вдигала. Посещението се правело тайно – никой не можел да е сигурен какъв ще е отговорът, а отказът, станал публично известен, бил неприятен и за двете семейства.

Малкият годеж

При положителен отговор на следващия ден – сутринта или вечерта – се отивало на малък годеж. В различните места той се наричал малък главеж, малка углава, сговор, нишан, запив. По правило самият момък не присъствал. Неговият баща носел бъклица с ракия или вино, накичена с цветя, а майка му приготвяла нишана – знака, с който се скрепява договорът.

Обредът имал три основни момента:

1. двете семейства си разменяли нишан;
2. момата целувала ръка и с това приемала предложението за женитба;
3. вдигала се наздравица с ракията на годеника.

Големият годеж

Големият годеж – наричан още годеж, голям строй, голям главеж, голяма углава или голям нишан – повтарял в много отношения малкия, но бил по-тържествен и по-богат. За него се избирал неделен ден или празник.

Момковото семейство приготвяло дар за годеницата, съобразен с възможностите на къщата. В него задължително влизали монети от различни видове, метални накити и зелена китка, превързана с червен конец – стар символ на закрила.

Договарянето на сватбата

Сърцевината на големия годеж била уговорката за самата сватба. Семействата решавали:

• на коя дата ще бъде сватбата;
• колко сватове ще дойдат;
• какви дарове ще приготви момковото семейство за моминото и какви – обратното;
• каква сума ще плати бащата на момъка на родителите на момата като „бащино право“.

Щом всичко се уточнело, свирците засвирвали, а годежарите пиели за „на добър час“. Гостите получавали дребни дарове – кърпи, чорапи и други подобни, които се поставяли на дясното им рамо.

Колко време минавало до сватбата

Нямало единно правило. Понякога между годежа и сватбата минавала едва седмица или месец, друг път – половин година, а в някои случаи и две-три години. През това време двете семейства се подготвяли, а годеницата довършвала чеиза си. Така предсватбените обичаи постепенно отстъпвали място на самата сватба, с нейните още по-богати обреди.