Полагане на основния камък
От много години има обичай за полагането на основния камък, но той се прилага от по-просветените, навярно пренесен от Западна Европа. Покойният арх. Кирил Рачов, роден 1878 г., през 1958 г. разказва, че през неговата практика е напомнял на майсторите и стопаните за обичая за полагане на основния камък.
Според думите му той се състоял в следното: издълбава се дупка в предварително избран камък, подходящ за ъгъл. Върху пергаментна хартия се написва акта за започване настроежа: “Изграждането на този дом започна (упоменава се датата – ден, месец и година) при майстор строител …., планът е проектиран от …., постройката се ръководи от …., в присъствието на …(вписват се имената на присъстващите), като накрая се подписват всички. След това хартията се свива, поставя се в стъкленица с олио или зехтин, запушва се и се залива с разтопен восък; поставя се в дупката, където се слагат няколко монети и дупката се зациментирва. След това този камък се зазижда в един от ъглите.
За този обичай почти същото разказваха майсторите Съби Колев Рудев, роден 1914 г. в с. Гостилица, Дряновско, и Пеню Ат. Колев, роден 1902 г. в с. Дралфа от родители преселници от Еленско. Особеното тук е, че актът се изработва в 4 еднообразни екземпляра, поставяни в стъкленици в 4-те ъгли на постройката. На някои места в Североизточна България според втория майстор вместо в стъкленица актът се завива в плат, напоен с восък. В Смядово майстор Тодор Рачев Хайманов, роден 1891 г. разказваше през 1957 г., че понякога в 4-те ъгъла се слагали 4 стъкленици със светена вода, а в други шишета с масло се поставя акта за започване на строежа, като при всички случаи се поставят и монети.
В Перущица по-стари хора знаели това – когато градели училището преди Освобождението, в основите му турили само едно шише с надпис вътре и с три турски лири и една махмудия.
На някои места в Североизточна България при полагане на първия камък майсторът прави шега, като казва, че камъкът не ляга, от което се подразбира, че стопанинът трябва да даде пари за почерпка. Пак там на места на 4-те ъгли на изкопа на сградата се поставяли четвъртити камъни, наречени “темели”, те се поръсвали с вода и най-старият мъж от къщата посядал на всеки от тях. Това очевидно се е правело, за да има тройно живуване и засядане на домакинството.
На мястото, където било определено да бъде огнището, закопавали една плоча, която се поръсвала с неначената вода, в която са били натопени някои бурени и билки. След поръсването бурените се закопавали под плочата и огнището вече било недостъпно за лоши духове. Някои автори като Е. Каранов и Иречек споменават за обичай да се зазиждат стари църковни книги в основите на новострояща се църква.
Този акт на полагане на основния камък е практикуван не само при строеж на частни жилища, но и при строеж на обществени сгради, където на случая се придава известна тържественост, произнася се подходящо слово за значението на сградата, която се изгражда и се правят снимки на цялото тържество. Понякога то се отбелязва от пресата.
Обичаят преди строежа регистрира един важен акт чрез вписване датата на започване на строежа, имената на майстора, проектанта и стопанина. Поставянето на монети при липса на други данни по най-безспорен начин датира сградата при евентуално събаряне. При ремонт на избата на Общинския дом в Шумен се откри акта при полагане на основния камък. Актът бе изработен художествено – с винетки, в които са отбелязани имената на присъстващите, по чий проект и от кой строител се изпълнява строежа и се препоръчва стъпващите в сградата ръководители на града да имат чувство за отговорно отношение при работата си и делата им да се ръководят в името на просперитета на града. В последно време този обичай не се спазва, а това е необходимо, особено при строеж на обществени сгради.
Пренасяне на жертва и преданието за вграждане
Обичаят да се прави жертва преди започване на нов строеж е твърде стар. Жертвата първоначално е била човешка. И в Библията има твърде любопитен факт, записан така: “В дните на грубия езически цар Ахлав, Хил Ветиленецът съгради Ерихон – тури основите му със смъртта наАвирона първородния си и тури вратата му със смъртта на Сегува, по-младия си син” (кн.III на царете, чл. 16)
Съществува предание, че в далечното минало при зидане на обществени сгради като черква или мост, за да се създаде дух покровител, който да ги заздрави, трябвало да се принесе човешка жертва, като тя или сянката й се зазижда в основите или в оставена недостроена част от строежа. Обяснението е , че в този случай има нужда от дух пазител, какъвто изкуствено може да се създаде, като се взида жив човек или, според по-късна замяна, само сянката му. Това е един вид защита на сградата и обитателите й, чиято несигурност смущава както майсторите, така и собствениците.
Обяснява се с примитивната зидарска техника, която не може да задържи сградата и да я предпази от пагубни стихии. Наистина в далечно езическо време са били вграждани хора и този “суров” обичай бил изоставен твърде късно. Мнозина в миналото са вярвали, че някои мостове като Павлекюпрюси на р. Еркене (приток на р. Марица) или Кадин мост на р. Струма, или Маринов мост при Перущица били задържани, само защото майсторите вградили жена или сянка на човек. При събарянето на джамията в с. Мадара в основата й бил намерен цял човешки скелет. Може да се предположи, че е бил взидан човек или, по-вероятно, че основите са попаднали над гроб.
Самото вграждане на човешка жертва или на нейната сянка ставало така: при изграждане на основите на сградата или съоръжението майсторите оставяли недоизградено място в някоя от неговите части и когато, било по невнимание или поради незнание, или пък по подлъгване, минавал някой покрай мястото, блъскали го вътре и го зазиждали.
В по-късно време майсторите вземали мярка с пръчка, тръстика или въже на сянката на обречената жертва и я вграждали в основите или в друга част на градежа. Вярвало се, че този на когото била снета сянката, почвал да линее и наскоро умирал и се превръщал в таласъм (сенище). Като отглас от това се предавали множество легенди, разпространени между народа, най-известната от които е възпята в народната песен за вграждането на майстор Маноловата жена Невяна.
Същността на тази песен се състои в това: трима братя майстори градили мост. Дълго време продължил строежът, понеже не могли да сключат средния свод, който постоянно се рушал, като построеното денем нощем се проваляло. Досетили се те най-после, че строежът иска жертва и решили да не кажат нищо на жените си и която дойде на другия ден най-рано при тях, нея да зазидат в моста. Отишли си братята вечерта по домовете и най-младият майстор Манол не казал нищо на жена си. На другия ден жена му, след като напразно канила етървите си да отидат заедно да занесат храна на мъжете си, отишла сама. Когато видял отдалече младата си невяста, майстор Манол заплакал мълком, и когато тя дошла при тях, помолил я да потърси пръстена му, който бил паднал до свода. Щом отишла да го търси, другите майстори я повалили и започнали да я зазиждат. Невяна плакала и се молила да я освободят, но като разбрала, че е напразно, помолила ги да оставят гърдите и очите й открити, за да може да гледа и кърми детето си пеленаче. Майсторите склонили накрая и изпълнили молбата й и тя дълго време кърмила детето си и плакала; дори и сега гласът й се чувал нощем да проплаква.
Някой от българските майстори на словото са претворили такива предания. П. Р. Славейков в баладата “Изворът на Белоногата” (1873г.) обработва преданието за чешмата между Хабибчево и Харманли, където била вградена сянката на мома Гергана. Подобен мотив са обработили П. Ю. Тодоров в драмата си “Зидари” и Ст. Чилингиров в пиесата “Мостът на река Струма”.
Известни са съществуващи поверия и предания за аналогични примери за вграждания на сянка на преминаващ наблизо до строеж човек. Поверията са познати на народите от Балканския полуостров, Азия, Африка и Новия свят. Считало се,че тази жертва дава сила на земята да държи тежестта на основите и на сградата, като я заздравява. Вграждането безспорно по своята същност свидетелства за една първобитна вяра, че сградите придобиват една вътрешна сила и устойчивост. Многобройните примери от различните части на света свидетелстват в подкрепа на становището, че в случая не се касае за принасяне на жертва с цел да се спечели благоразположението на духа – собственик на мястото, а до превръщане на жертвата в сянка покровител.
Обичаят “викане” или “дакия”
В района на гр. Смядово се спазваследния обичай: когато се свърши половината от строежа, т.е. завърши грубия строеж и се направи билото на покрива се прави “викане” или “дакия”. Обикновено майсторът, който умее, произнася следната благословия с провикване:
Благодарете се, майстори! От нашия чорбаджия дойде един подарък бял като сняг, червен като гюл, който струва 125 пола имперола! Колкото са на подаръка жичките, толкова да са му жълтичките! Той майстора сайдиса, калфите зарадва! Да му помогне Господ да иде на свето място! Да запише майка, баща, род роднини и комшии! Да отиде похвален, да се върне благодарен и от всяко зло избавен!
След като свърши последната дума от викането, всички работещи: устабашията, калфите, чираците и стопанинът в един глас извикват “Амин”. Викачът привързва подаръка към дървения кръст, поставен на билото. Това се повтаря многократно при следващо поднасяне на подарък.
Известен е обичаят, който се спазва в района около гр. Попово. При издигане на сградата до билото на покрива и сковаването на дървения кръст един от майсторите произнася следната благословия:
Слушайте, майстори и вий калфи, и чираци, и наоколо комшии! Чорбаджията подарява един подарък, който струва хиляда пола и пирона! Благодарете се, майстори, той чорбаджията сайдиса и майсторите зарадва! Да иде на Божи гроб, да пише баща и майка, и роднини, и нас да не забрави! Да се върне със златни кочии! Колкото на тоз дар жичките, толкова да му са жълтичките, толкава чест и изобилие в тая къща! Пак се благодарете на тоз, който донесе и на тоз, който не донесе! Тоз, който донесе, на оня свят гюловасянка да има над главата си!
Спазва се следния обичай около Шумен: След поставянето на билото на сградата, сковава се кръст и след като се поднесе подарък от някой съсед или от стопанина на новостроящата се сграда, един от майсторите произнася следната благословия на висок глас:
Слушайте, майстори, калфи и чираци и вий наоколо комшии и чорбаджии! Който с теслата задялва, той постройката запрайва! Който на плана разбира, той постройката развива! Комшията (стопанинът) подарява един бакшиш – 12 аршина и половина. Той, чорбаджията, сайдиса и майсторите зарадва! Да му помогне Господ колкото са на бакшиша жичките, толкова да му са жълтичките! (Ако е селски стопанин:) Колкото са в полето могилите, толкова да му са кобилите! Да му помогне Господ на свято място да отиде да пише баща и майка и всичките си родове! Благодарете се, майстори, който подарък донесе, Господ в къщата му живот и здраве да внесе!
Когато се строила църквата в с. Златна нива, е бил направен 4 м висок кръст, на който били окачени многобройни подаръци. Били събрани 12 ризи, 150 кърпи, 30 м басма и много други подаръци. Използват се дотук благословии при викането от три различни района на Североизточна България. Между тях съществува известно сходство, но и различия, които внасят своеобразна окраска в разработката им.
Прието е съседите, роднините и приятелите на този, за който се прави сградата, щом чуят, че дюлгеринът започне да вика и те да занасят от себе си подарък, повечето пъти домашно тъкани кърпи. При получаването на всеки отделен подарък става повтаряне на викането. В този случай само всичките други работници работят, а онзи, който вика, напуща работата си и начева своята монотонна песен. Когато строящата се сграда принадлежи на частно лице, то стопанинът има пълна възможност да прави сигурни заключения кои от съседите и роднините му са негови искрени приятели. Прието било, че собственикът насградата може да си направи оценка, когато майсторите му са събирали най-много подаръци, че “той е обичан човек в селото”.
Вижте още и ⤵️
Обичаи за новородено
Поверия за късмет ?
Поверия и суеверия
