Време за прочитане - 5 мин.

Лазаровден се свързва с доста поверия                   

Момиче, което не е лазарувала, преди време казвали, че не може да момее.

Лазаровден именници: ЛАЗАР, ЛАЗО, ЛАЗАРИНА, ЛАЗАРИНА,, ЛАЗАРКА, ЛАЛКА, ЛАЛКО, ЛАЛО, ЛАЛА, ЛАЛЬО, ЛАЛЮ

А замомее ли се девойката, то обществото официално ѝ дава правото да носи косатник, да сресва косата си като възрастните жени, да се кичи с китки и венец на главата, да носи гердан, да се облича с везана риза, пръстени и гривни, вече може да „либи любовник“ и да се омъжи. Ето така посветените момиченцата минавали в новата социално-възрастова група.

Поверия за Лазаровден
Поверия за Лазаровден

Този момент е бил много важен в живота на девойката и ето защо подготовката за Лазаровден започвала отдалеко, още „сред пости„. По-възрастна жена, която минала през лазаруването преди много време, помагала да се разучат песните, които ще се пеят, докато се обикаля селото.

Тъй като Лазаровден е празник на женската хорова песен и танц. Една част от девойките пеят, а по-малка група – играят.

Лазаровден е подвижен. Той е християнски празник, с който съвпада, също е променлив, защото възкресението на Лазар зависи от Възкресение Христово. Така Лазаровден е винаги седмица преди Великден. Тази година е на 20 април.

От сутринта се започва празничният обряд. Лазарките са разделени на групи по 5-6 момичета, облечени в невестински дрехи, обикаляли селото. В Източна Тракиялазарките обличали нови булченски дрехи, за да „ги разтърсят за хаир“. В Кюстендилско носели в ръка „кланячка“ кърпа, с която невястата „се кланя“ на сватбата. Лазарското украшение за глава в Шоплука също е особено – направено като китка от копринена трева, с втъкнато красиво пауново перо.

Цялата лазарска премяна, подчертава брачния характер на празника, но и песните са свързани с любовта, женитбата и плодордието – изконните човешки надежди, които винаги се преплитат.

Традицията е да се припява на всеки член от семейството, в зависимост от пола, възрастта и положението му в обществото.

Ето и една лазарска песен от Софийско, влязла в христоматиите български като една от най-хубавите творби в цялата народна поезия:

Що ми е мило и драго,
че се е пролет пукнала!
Все е излезло на трева,
и стока море и мъка…
Я дай ни, боже, я дай ни
тая година най-добра,
за всички здраве и живот,
орачу добър берекет!

Поверието гласи, че магията на словото ще помогне не само на девойчето да премине в групата на момите, но и на пролетта да смени зимата.

Обикновено стопанката търкулвала сито пред лазарките. Според това как ще падне се гадаело за бъдещето плодородие. Или докато лазарките играели, ги посипвала с жито и те се завъртали с думите: Завърти се Лазаре, че да се въдят пчелите, да се агнят агънца, да се телят теленца…

Било задължително и стопанката да дари лазарките и със сурово яйце, а то има много важна роля в народната вяра. От една страна е символ на безсмъртието, а от друга – с него могат да се гадаят тайните на съдбата и да се развалят магии.

В къщите, които лазарките са влезли, се считали за благословени и щастливи – така както го и пожелавали лазарките с песните си.

С пролетните момински обичаи е свързано и древното и интересно поверие, че девойка, която е лазарувала, не може да бъде похитена от змей.

В Източна Тракия дълго живяла легендата за Змейовата невеста.

Тръгнала Ружа с майка си и тейко си на сбор в съседно село. Ожадняла и решила да се отбие от пътя до змейовото кладенче, вода да пийне. Не послушала съвета на тейко си, че мястото е лошаво. Тъкмо се навела над кладенеца, и дошъл един змей, който ѝ рекъл да стане змейца.
„Богата и пребогата ще бъдеш“ – казал. Но Ружа се уплашила и хукнала да бяга. Настигнала баща си и майка си. Нищо не им казала.
Отишли на сбора, момите пеели, но Ружа не била весела — мислела за предложението на змея. И щом се пръснал сборът, изоставила своите и отишла на кладенчето. Пристанала на змея.

Минали години. Домъчняло ѝ, та помолила змея да я пусне, да види близките си. Змеят се съгласил, пуснал я по същото време, на същото кладенче. Но през годините, прекарани със Змея, ѝ била пораснала змейова опашка, и тя първо решила да се освободи от нея. Извила се и опитала да я захапе, но… не успяла. Завила се на другата страна и отново опитала – пак не успяла. Започнала лудо да се мята насам-натам, но без успех. Дочула песните на момите, които се връщали от сбора. От ужас, че така ще я видят дружките ѝ, кървава пяна се появила на устните ѝ, и сърцето ѝ се пръснало.

Така я намерили и девойките. Погребали я там и оттогава всяка година на този ден се събирали на кладенчето и хоро играели, ама „несключено“ и като змеица го извивали в помен на мома Ружа – змейицата. Танцът нарекли „буенец“, а момите, които играят – „лазарки“.

Друго поверие гласи, че ако лазарките пропуснат някоя къща, то тя ще бъде сполетяна от нещастие.

Случвало се е лазарките умишлено да не отидат в някоя къща. Това обаче наистина се случва изключително рядко.

Народните вярвания сочат, че на Цветница мъртвите се разпускат от гробовете и могат да се върнат при живите. По стара традиция лазарките в никакъв случай не посещават домовете на „падналите“ и отхвърлените.

Вярва се, че мъртвите души са на свобода до Архангеловден. Tогава Господ ги прибира отново.

Именно за да се засвидетелстват обичта и уважението към починалите ни близки, се устройва Лазарска задушница.

В навечерието на Лазаровден жените ходят на гробищата, за да прекадят. Преливат ги с червено вино и раздават жито и краваи.

Същата вечер или навръх Лазаровден всяка стопанка трябва да раздаде малки обредни хлебчета. Всяко хлебче се нарича на името на някой от починалите близки или роднини. Обредните хлебчета задължително трябва да бъдат нечетно число. Именно заради вярването, че мъртвите се разпускат, се палят и огньове на гробовете.

Вярва се, че светлината ще им помогне да се ориентират по-лесно по пътя към дома. Същата работа върши и свещичката.

Източник: sanovnikat.com/

Вижте още и ⤵️
Пожелания за Лазаровден