Лазаровден – лазаруване, буенек, песни и кумичене

Лазар, който възкръсна

Лазаровден е съботата преди Цветница. Църквата си спомня тогава чудото, описано в 11-а глава на Евангелието от Йоан – как Христос възкресява своя приятел Лазар. Това събитие предхожда влизането на Спасителя в Йерусалим и дните на Неговите страдания.

Дата на именния ден

Лазаровден отбелязваме на 24 април 2027 г. (събота).

Моминският празник на пролетта

Народът нарича празника още „Лазар“, „Лазарица“, „Лазарница“ и „Лазарова събота“. Заедно с Цветница той образува двойка от най-поетичните празници в годината – посветени на цветята, любовта и плодородието. И двата бележат прехода от зима към пролет, от смърт към живот, от сън към пробуждане на природата.

В народните вярвания св. Лазар е закрилник на нивите, пасищата и горите. Главните действащи лица на празника са девойките – тези обичаи са женското съответствие на зимните мъжки обходи, коледуването и сурвакането.

Лазаровден е денят, в който подрастващите момичета символично стават моми за женене. Затова лазаруването по своята същност е посветителен обред – преход от детството към моминството, през който трябва да мине всяко момиче. Една народна поговорка го казва ясно: „ерген, който не е коледувал, и мома, която не е лазарувала, не могат да се задомят“. Вярвало се е, че мома, която не е лазарувала, няма да се омъжи, затова никое момиче не пропуска обичая.

Ритуалът обаче не е само лична работа на девойките. Смята се, че той носи берекет и благополучие на цялото село. Поради това лазарките са желани гости и навсякъде ги посрещат с радост и почит.

Подготовката

Приготовленията започват седмици по-рано – още „среди пости“, тоест от Средопостница, третата седмица на Великия пост. Лазарките са момичета между 10 и 16 години, а на места се делят на групи според възрастта. Подготвя ги по-възрастна жена, която отдавна е минала през лазаруването. Тя ги учи на песните и им помага да подредят празничните си дрехи и накити. Седмиците на подготовка са важни сами по себе си – през тях по-малките научават от по-големите не само думите и мелодиите, но и реда, по който се влиза в чужд дом, кому какво се пее и как се приемат даровете.

Денят на лазаруването

Рано сутринта на Лазаровден момичетата, облечени в празнични или в невестински носии и окичени с венци и китки, се събират на уговореното място. Оттам тръгват с песен по махалите и влизат във всяка къща, като благославят стопаните за здраве, щастие и берекет.

Песните са много и различни. Пее се на всеки от домочадието според възрастта, пола и положението му – но най-много на неомъжените момичета. Има песни и за отделни занаяти – за шивачи, златари, търговци, ловци. Каквото и да следва обаче, лазарките винаги влизат в дома с познатото празнично обръщение:

„Ой, Лазаре, Лазаре…“

Лазарските песни се пеят единствено в този ден и при никакъв друг повод. Казва се, че „греовно е да се пеят и друг ден, че бие град“.

Лазарките обикалят цялото село или махалата и се отбиват във всяка къща. Подминават само дом, в който скоро е имало смърт. Ако по пътя срещнат човек, го заобикалят и му пеят и играят.

Буенекът – хорото и момата

В Източна и Южна България лазарките изпълняват и обреден танц, най-често наричан „буенек“ или „буенец“. Хорото е отворено, не се затваря в кръг – до Великден сключени хора не се играят. Лазарките го играят във всяка къща, а стопанката ги подканва да подскачат високо и да тропат силно – вярва се, че така посевите ще растат високи, а добитъкът ще се плоди.

Буенек се нарича и главната фигура в групата – смело, по-мъжко момиче, което играе ролята на младоженеца, на „зетя“. „Зетят“ има и „булка“ – момиченце на 8–9 години с було на главата. Докато танцува, буенекът изважда кърпа от пояса си и я мята на рамото на стопанина. Той завързва пари в нея и я връща.

Даровете и ситото

След песните и благословиите стопаните даряват лазарките с питки, плодове, орехи, пари и задължително яйца. В народната вяра яйцето е много важен символ – знак за безсмъртие, но и средство за гадаене на съдбата и за разваляне на магии.

Даровете се поднасят в сито, за да „е сита годината“. На някои места стопанката търкулва ситото покрай лазарките и гадае за реколтата по това как ще падне. Другаде ги поръсва с жито, докато пеят и играят, а те се завъртат и казват:

„Завърти се Лазаре, че да се въдят пчелите, да се агнят агънца, да се телят теленца…“.

В края на обиколката момичетата си поделят събраното.

Защо лазаруването е толкова важно

Лазаруването събира на едно място няколко пласта от живота на старото село. То е празник на пролетта и на плодородието – песните и танците трябва да „събудят“ нивите и стадата. То е и обред на прехода, след който момичето вече се смята за мома и може да бъде задявано и сватосвано. И не на последно място е общ празник за селото, защото лазарките минават през всяка къща и с благословиите си обхващат всички – стари и млади, стопани и занаятчии. Ето защо лазаруването е сред обичаите, които най-дълго са се запазили в българските села, а в някои места се възражда и днес.

Върбата за Цветница

Пак на Лазаровден се берат зелените върбови клонки, които на следващия ден ще украсят вратите. Неделята, която идва след Лазаровден, е Цветница, или Връбница. Тогава църквата празнува влизането на Христос в Йерусалим преди еврейската Пасха. Според евангелията Той влиза в града, яздейки магаре, а хората Го посрещат с клонки и цветя и с възгласи „Осанна“ (слава).

Цветница е естествено продължение на Лазаровден – празник на цветята и цъфтежа, чиито корени стигат до древните езически празници на траките и прабългарите, по-късно слели се с християнството. Народът я нарича още Връбница, Момина неделя, Цветна неделя, Вая (Вайя), Куклинден.

Главното място в обредите заема върбата, която у нас замества палмовите клони. Вярва се, че осветените клонки пазят цялото семейство. Затова се съхраняват цяла година, а на следващата пролет се изгарят и се сменят с нови. Според старите обичаи жените баели с тях против уроки. Така клонката, откъсната от лазарките в събота, освещавана в неделя и пазена цяла година, свързва двата празника в едно цяло.

Кумиченето – краят на моминските игри

На Цветница обикновено се прави и последният лазарски обичай – кумиченето. Той показва, че момичето е готово да поеме грижите на домакиня и стопанка.

Преди обяд лазарките заедно тръгват към реката. Всяка носи малко обредно хлебче, наречено „кукла“, китка цветя или венче от върбови клонки, както и дъсчица или бухалка за пране. От хлебчето отчупват по парче, белязват го със свой знак, слагат го върху дъсчицата и всички пускат дъсчиците едновременно по водата. На много места вместо хляб по реката плуват върбовите венчета.

Момата, чието парче или венче стигне първо, става „кумица“ на лазарките. Оттук нататък тя е обект на особено уважение. Веднага след обреда кумицата повежда моминското хоро към дома си, където гощава дружките си.

Останалите момичета „говеят“ пред нея – не ѝ говорят до Великден. Тогава отиват у тях с червени яйца и специален обреден хляб.

Последното лазарско хоро

С кумиченето пролетните моминските игри приключват. Привечер на мегдана се играе последното лазарско хоро за годината. Към него постепенно се хващат и други девойки, а накрая и момци. Те затварят кръга и така то става първото сключено хоро след дългия пост – знак, че пролетта и празниците наистина са дошли.