Обичаите при строеж на къща и мост: основен камък, вграждане и „викане“

Важно уточнение: разказите за вграждане на хора и сенки са фолклорни предания. Те говорят за страховете и вярванията на хората от миналото, а не са доказателство, че нещо подобно е станало при конкретна постройка.

Основният камък и актът за началото на строежа

Най-устойчивият от строителните обичаи е свързан с първия, ъглов камък. Старите майстори описват процедурата така. Избира се камък, подходящ за ъгъл, и в него се издълбава кухина. На пергаментна хартия се съставя акт за започване на строежа, в който се вписват:

• датата – ден, месец и година;
• името на майстора строител;
• кой е проектирал плана и кой ръководи постройката;
• имената на всички присъстващи, които накрая се подписват.

Листът се навива, слага се в стъкленица с олио или зехтин, която се запушва и се залива с разтопен восък. Стъкленицата отива в кухината на камъка заедно с няколко монети, отворът се запечатва с цимент, а самият камък се зазижда в един от ъглите на сградата.

Местни разновидности според спомените на майсторите

Почти същото описание дават и двама други строители – Съби Колев Рудев, роден през 1914 г. в с. Гостилица, Дряновско, и Пеню Ат. Колев, роден през 1902 г. в с. Дралфа в семейство на преселници от Еленско. При тях има една съществена разлика: актът се пише в четири еднакви екземпляра и във всеки от четирите ъгъла на сградата се поставя по една стъкленица. Според Пеню Колев на някои места в Североизточна България вместо стъкленица се използвал плат, напоен с восък, в който документът се завивал.

В Смядово майстор Тодор Рачев Хайманов, роден през 1891 г., разказва през 1957 г. още един вариант. Понякога в четирите ъгъла се слагали четири стъкленици със светена вода, а актът се поставял в други шишета, пълни с масло. Монетите обаче присъствали винаги.

В Перущица по-възрастните хора помнели, че когато преди Освобождението се строяло училището, в основите му поставили само едно шише с бележка вътре, а до него – три турски лири и една махмудия.

Шеги, „темели“ и огнището

Около полагането на първия камък имало и по-весели моменти. На места в Североизточна България майсторът подхвърлял, че камъкът „не ляга“. Всички разбирали намека – стопанинът трябвало да извади пари за почерпка.

В същия край в четирите ъгъла на изкопа се слагали четвъртити камъни, наричани „темели“. Поръсвали ги с вода, а най-възрастният мъж в къщата сядал последователно на всеки от тях. Смисълът изглежда ясен: домакинството да „седне“ здраво и да живее трайно на това място.

Особено внимание се отделяло на мястото на бъдещото огнище. Там заравяли плоча и я поръсвали с неначената вода, в която преди това били потопени определени треви и билки. След това билките се закопавали под плочата. Според поверието така огнището, сърцето на дома, ставало недостъпно за зли духове.

Някои автори, сред които Е. Каранов и Иречек, отбелязват и обичая в основите на нова църква да се зазиждат стари църковни книги.

Основният камък при обществените сгради

Полагането на основен камък не било запазено само за частните домове. При обществени сгради то придобивало официален характер: произнасяло се слово за значението на бъдещата постройка, тържеството се фотографирало, а понякога за него пишела и пресата.

Обичаят има и чисто практическа стойност. Актът фиксира датата на началото и имената на майстора, проектанта и стопанина, а монетите датират сградата дори когато всички други документи са изгубени – например ако някога бъде съборена. Пример за това е находката при ремонт на избата на Общинския дом в Шумен. Там бил открит художествено оформен акт с винетки, в които били вписани присъстващите, авторът на проекта и строителят. Документът съдържал и напътствие към бъдещите градски ръководители, които ще влизат в сградата, да работят отговорно и с мисъл за просперитета на града.

Днес този обичай почти не се спазва, макар че би имал смисъл, особено при строежа на обществени сгради.

Строителната жертва и преданията за вграждане

Представата, че нов строеж изисква жертва, е изключително стара. В най-далечното минало, според преданията, тя била човешка. Подобен мотив присъства дори в Библията, където се разказва за възстановяването на Йерихон:

„В дните на грубия езически цар Ахлав, Хил Ветиленецът съгради Ерихон – тури основите му със смъртта на Авирона първородния си и тури вратата му със смъртта на Сегува, по-младия си син“ (кн.III на царете, чл. 16)

Защо според поверието е нужна жертва

Най-силно тази вяра е свързана с големите обществени постройки – църкви и особено мостове. Според старото предание, за да издържи такава сграда, тя трябвало да има свой дух пазител. Той можел да бъде „създаден“, като в основите или в оставена недовършена част се зазида жив човек, а по-късно, когато обичаят се смекчил, – само неговата сянка.

Зад вярването прозират реални тревоги. Строителната техника в миналото била несъвършена, стихиите – реки, придошли води, земетресения – често рушали построеното, а несигурността измъчвала и майсторите, и стопаните. Духът пазител трябвало да закриля както сградата, така и хората в нея.

Сред народа дълго се говорело, че някои мостове се държат само защото в тях е вградена жена или човешка сянка. Такива разкази се свързват с Павлекюпрюси на р. Еркене (приток на Марица), с Кадин мост на Струма и с Мариновия мост край Перущица. При събарянето на джамията в с. Мадара в основите ѝ бил намерен цял човешки скелет. Дали това е следа от вграждане, или основите просто са легнали върху стар гроб, не може да се каже със сигурност – второто изглежда по-вероятно.

Как се „вграждала“ сянка

В най-мрачните версии на преданията майсторите оставяли незазидано място в основите и бутали в него случаен минувач – някой, който е минал оттам по невнимание, по незнание или подмамен нарочно.

По-късните поверия заменят човека с неговата сянка. Майсторът тайно премервал с пръчка, тръстика или въже сянката на набелязания човек и вграждал мярката в стената. Вярвало се, че обреченият започва да линее, скоро умира и се превръща в таласъм, наричан още сенище.

Песента за майстор Манол и Невяна

Най-известното отражение на тези вярвания е народната песен за вграждането на Невяна, жената на майстор Манол. Сюжетът ѝ накратко е следният.

Трима братя майстори градели мост, но средният свод не можел да се затвори – каквото издигали през деня, през нощта се срутвало. Най-сетне разбрали, че строежът иска жертва. Уговорили се да не казват нищо на жените си и да зазидат онази, която първа дойде на другата сутрин. Двамата по-големи тайно предупредили своите съпруги, а най-младият, Манол, удържал думата си и замълчал.

На сутринта Невяна напразно викала етървите си да занесат заедно обяд на мъжете и тръгнала сама. Като я видял отдалеч, Манол заплакал безмълвно. Помолил я да потърси пръстена му, уж паднал до свода, и докато тя го търсела, другите майстори я съборили и започнали да я зазиждат. Невяна плакала и се молела, а когато разбрала, че няма спасение, поискала да ѝ оставят открити гърдите и очите, за да може да вижда и да кърми бебето си. Майсторите се смилили. Дълго тя кърмила детето си, а според песента и днес нощем се чува нейният плач.

Преданията в литературата

Мотивът за вградената сянка вдъхновява и български писатели. П. Р. Славейков в баладата „Изворът на Белоногата“ (1873 г.) пресъздава преданието за чешмата между Хабибчево и Харманли, в която била вградена сянката на мома Гергана. На същата тема са посветени драмата „Зидари“ на П. Ю. Тодоров и пиесата „Мостът на река Струма“ на Ст. Чилингиров.

Подобни поверия познават не само балканските народи, но и народи в Азия, Африка и Новия свят. Навсякъде в основата им стои една и съща първобитна идея: жертвата дава сила на земята да понесе тежестта на основите и прави сградата устойчива. Сравнението между многото примери подсказва, че целта не е била да се умилостиви духът стопанин на мястото, а жертвата да се превърне в сянка покровител на самата постройка.

„Викане“, или „дакия“, когато покривът е готов

Средата на строежа – завършването на грубия строеж и издигането на билото на покрива – също имала свой празник. В района на Смядово той се наричал „викане“ или „дакия“. На билото се закрепвал дървен кръст, а когато стопанинът или някой гост донесял подарък, майстор, който умеел, го обявявал високо със специална благословия. Ето какво се викало край Смядово:

Благодарете се, майстори! От нашия чорбаджия дойде един подарък бял като сняг, червен като гюл, който струва 125 пола имперола! Колкото са на подаръка жичките, толкова да са му жълтичките! Той майстора сайдиса, калфите зарадва! Да му помогне Господ да иде на свето място! Да запише майка, баща, род роднини и комшии! Да отиде похвален, да се върне благодарен и от всяко зло избавен!

Щом викачът изречал последната дума, всички на строежа – устабашията, калфите, чираците и стопанинът – в един глас отвръщали „Амин“. После подаръкът се привързвал към кръста на билото. Всеки следващ дар се посрещал по същия начин.

Благословията около Попово

Около Попово, когато сградата стигнела до билото и кръстът бъдел скован, един от майсторите изричал:

Слушайте, майстори и вий калфи, и чираци, и наоколо комшии! Чорбаджията подарява един подарък, който струва хиляда пола и пирона! Благодарете се, майстори, той чорбаджията сайдиса и майсторите зарадва! Да иде на Божи гроб, да пише баща и майка, и роднини, и нас да не забрави! Да се върне със златни кочии! Колкото на тоз дар жичките, толкова да му са жълтичките, толкава чест и изобилие в тая къща! Пак се благодарете на тоз, който донесе и на тоз, който не донесе! Тоз, който донесе, на оня свят гюловасянка да има над главата си!

Благословията около Шумен

В Шуменско след поставянето на билото и кръста, когато съсед или стопанинът поднесял подарък, майсторът провиквал:

Слушайте, майстори, калфи и чираци и вий наоколо комшии и чорбаджии! Който с теслата задялва, той постройката запрайва! Който на плана разбира, той постройката развива! Комшията (стопанинът) подарява един бакшиш – 12 аршина и половина. Той, чорбаджията, сайдиса и майсторите зарадва! Да му помогне Господ колкото са на бакшиша жичките, толкова да му са жълтичките! (Ако е селски стопанин:) Колкото са в полето могилите, толкова да му са кобилите! Да му помогне Господ на свято място да отиде да пише баща и майка и всичките си родове! Благодарете се, майстори, който подарък донесе, Господ в къщата му живот и здраве да внесе!

Трите благословии идват от различни места в Североизточна България. Приличат си по построение и по основните пожелания – богатство, чест, поклонение на свято място, спомен за родителите и рода, – но всяка има свой местен колорит и свои характерни изрази.

Подаръците и какво показвали те

Щом чуели, че дюлгерът е започнал да вика, съседите, роднините и приятелите на стопанина бързали да донесат дар – най-често домашно тъкана кърпа. За всеки нов подарък викането се повтаряло. Докато останалите продължавали работа, викачът оставял инструментите и запявал своята провлачена, монотонна песен.

Броят на даровете бил своеобразно мерило за уважението към стопанина. Когато строежът бил на частно лице, той можел сам да прецени кои от съседите и роднините му са истински приятели. А ако майсторите събирали много подаръци, в селото казвали, че „той е обичан човек“.

Мащабът можел да бъде впечатляващ. При строежа на църквата в с. Златна нива бил вдигнат кръст, висок 4 метра, по който висели безброй дарове – събрали се 12 ризи, 150 кърпи, 30 метра басма и още много други неща.

Какво ни казват тези обичаи днес

Строителните обичаи съчетават практичното и вярата. Актът в основния камък пази паметта за началото на сградата, „темелите“ и плочата под огнището изразяват желанието за трайност и закрила, а викането на билото превръща строежа в общ празник, в който цялото село показва отношението си към стопанина. Преданията за вграждане пък напомнят колко скъпо в представите на хората е струвала една здрава постройка – и колко дълбоко е бил вкоренен страхът, че без жертва тя няма да устои.