Сурваки и сурвакане: сурвачката, сурвакарите и обичаите по региони

Какво е Сурваки

Сурваки е народното име на първия ден от новата година, 1 януари, когато е и Васильовден. Празникът е неразделно свързан със сурвакането – обичай, при който група сурвакари обикаля къщите и с украсена дрянова пръчка „сурвака“ домашните, като им пожелава здраве, плодородие и берекет. Обичаят е познат във всички краища, където живеят българи, и се пази и от българите извън пределите на страната.

Смисълът му е двоен. От една страна, сурвакарите носят благословия за новата година. От друга – според народните вярвания те прогонват нечистите сили, които бродят по земята през мръсните дни между Коледа и Йордановден, и пазят хората от тях.

Сурвачката

Сурвачката се прави от дрян. Изборът не е случаен: дренът цъфти пръв през годината, още преди другите дървета да са се събудили, а дървесината му е изключително твърда. Затова той е символ на сила и жизненост, които сурвакарят „предава“ на човека, когото удря леко по гърба.

Клонката се украсява богато – с нанизи от пуканки, сушени плодове, дребни монети, шарени вълнени конци и малки кравайчета. Всяка сурвачка е различна и в много семейства децата я правят заедно с родителите и бабите си.

Как протича сурвакането

Сурвакарите влизат в дома и започват от най-възрастния човек в семейството. Удрят всеки по гърба със сурвачката, като изричат благопожелание. В миналото на много места сурвакали не само хората, но и добитъка, хамбарите и оборите – за да има приплод и пълни житници.

Най-познатото наричане звучи така:

Сурва, сурва година, весела година,
голям клас на нива, червена ябълка в градина,
жълт мамул на леса, голям грозд на лоза.
Пълна къща с коприна, живо-здраво до година,
до година, до амина.

Думите се различават от село на село, но схемата е почти навсякъде една и съща – клас, ябълка, пълна къща, здраве до догодина. Ето един вариант, записан в с. Мраченик:

„Сурва весела година,
догодина по-весела.
Зелен клас на нива,
червена ябълка в градина,
пълна къща със коприна,
живо-здраво догодина, до амина“

Още наричания можете да намерите в нашата подборка от стихчета за сурвакане.

В замяна домакините даряват сурвакарите с дарове, определени от традицията. Най-често това са храни – кравайчета, хляб, вино, сушени плодове, орехи, сланина, лакомства, а често и дребни пари.

Кой сурвака

Женените мъже – най-старата форма

Според някои изследователи в по-далечното минало сурвакари са били възрастни, женени мъже. В Добруджа, например в с. Дебрене, тази практика се пази чак до първото десетилетие на XX век. Техните дружини са били по-многобройни – до дванадесет души – и строго се е внимавало две групи да не се засекат по пътя. Срещата им често завършвала със сбиване, понякога доста жестоко. За това напомня местността „Сурвакарски гроб“ край с. Дивля, Радомирско, където според преданието при такава свада загинал сурвакар. Смятало се е и за позор в селото да сурвака дружина от друго село.

Ергените

По-късно обичаят преминава към неженените младежи, а след това – все повече към децата. Там, където ергените още сурвакат, те тръгват първи. Събират се, щом пропеят първите петли, на групи от три до шест души. Тези групи носят различни имена според района – чета, кол, куда – и нерядко са същите дружини, които по Коледа ходят да коледуват.

Момците обхождат подред къщите, но най-голямо внимание обръщат на домовете с моми. В някои пловдивски села, като Садово и Чешнегирово, ходят само у годениците и избраниците си; подобно е и в отделни селища в Странджа, Сакар и Пиринския край.

След обиколката ергените си правят общо угощение с получените продукти. Понякога част от даровете продават и с парите организират веселба. В Гоцеделчевско вечерта палят големи огньове, около които пеят и играят хора.

Децата

След ергените по улиците тръгват малките. Изключение е част от Странджа, където децата сурвакат първи. Сурвакарчетата са момчета на възраст между четири и дванадесет години. Те също се събират в дружини, обличат се празнично, мятат торбички през рамо и стискат сурвачките си в ръце.

Ако с тях тръгне и някое по-голямо дете, домакините го подкачат: предлагат му да му намерят мома или да му дадат ралото, а на по-голямо момиче – хурката, точилката или мотовилката. Така шеговито му напомнят, че вече е време за работа и женитба, а не за сурвакане.

Ролите в детската дружина

До неотдавна в много краища на България сурвакарчетата не били просто група, а малък театър с определени роли:

• шиповичарят води дружината и носи два заострени кола, с които уж „подковава“ магарето;
• магарето реве и рита, докато го „подковават“;
• котето мяучи, тършува за храна и носи торбичката с даровете – на някои места този персонаж се нарича „трохобер“.

Заради тези роли в с. Бъзовец, Ломско, сурвакарчетата са известни и като мяучкари. Персонажът на магарето се среща и сред момците-сурвакари в Пловдивско (Рогош, Михилци и др.), където то носи събраните дарове.

Още благопожелателни действия

Освен самото сурвакане децата изпълняват и други малки обреди, отново за здраве и плодородие:

• в Разложко хвърлят съчки в огнището и пожелават добитъкът да се умножи;
• в Софийско носят сноп неукрасени дрянови пръчки и оставят по една във всяка къща за здраве;
• в Пловдивско почукват със сурвачките по крина, пълна с жито.

Първият сурвакар като полазник

Почти навсякъде на сурвакарите се гледа и като на полазници – по първия, който влезе в дома, се съди каква ще бъде годината. В някои пирински села гадаят по това дали първо ще влезе момче или момиче: от отговора зависи дали ще се излюпят повече петлета или кокошки. В Ситово и други села в Рупчоско по същата причина пускат най-напред момичетата. Рупците в Странджа пък искат първото сурвакарче да е момче с живи родители – за да е здрава годината и да се раждат мъжки рожби. В централна Северна България предпочитат за пръв гост добър и работлив момък.

Какво става със сурвачките

Когато обиколката приключи, сурвачките не се изхвърлят където и да е. Оставят ги на място, където никой не може да ги достигне – мятат ги на високо дърво, на покрива или в реката. А децата си устройват угощение с всичко събрано.

Сурваки по краищата на България

Западна България

В западните райони, а също и в отделни села в Сакар, Добруджа и Чепинско в Родопите, на празника се играят маскарадни игри. Домакините даряват сурвакарите с кравайчета, сушени плодове, лакомства и дребни пари.

Софийско

В навечерието на Сурваки в Софийско се вият общоселски хора. Сред тях е т.нар. „хоро за гръ̀стници“, при което се подскача високо – „за да стават високи конопите“. На самия празник се ходи тържествено на гости у кумовете.

Пловдивско и Гоцеделчевско

В с. Старосел ергените обикалят момините къщи „за китка“. Преди да влязат, само извикват „Китка, китка!“, без обичайните сурвакарски наричания, а момите ги даряват най-често с ябълки и орехи.

В с. Илинден, Гоцеделчевско, обичаят се нарича „ходене за лешници“, защото момите даряват момците с лешници. По това колко лешници е събрала една мома, се съди колко е сръчна.

В Рогош и други села около Пловдив посрещането и даряването е задължение само на момата. Тя дава на избраника си шарен кравай и го закичва с варакосана китка. След обиколката ергените се връщат в домовете на своите моми, където ги посрещат като зетьове.

Родопите: „носене на камък“

В Родопите редом със сурвакането децата изпълняват и друг благопожелателен обичай – носенето на камък. Той няма едно утвърдено име: някъде го наричат Каменье, другаде Бухане, а в Петково – Папунье, по местната дума за камък.

Изпълняват го по-големите момчета, над десетгодишни. В полунощ те отиват на реката и вадят объл речен камък. Важно е той да е още мокър, когато го донесат в дома, който ще „сурвакат“. Къде се оставя камъкът, зависи от селото – до вратата (Турян), до огнището (Петково), върху гърдите на стопанина (Славейно, Манастир, Добралък и др.) или просто на пода (Орехово). На места камъкът се хвърля силно на земята, откъдето идва и името Бухане (Чокманово и др.).

При оставянето на камъка момчетата изричат благословия, която също варира от място на място. В с. Славейно тя гласи:

„Както тежи камъкът,
така да ти тежи кесията!
Както е корав камъкът,
така да ти е корава душата!
Както тече реката,
така да ти текат парите!“

Обичаят е разпространен в Смолянско, Ксантийско, Ивайловградско и Рупчоско. В миналото го спазвали и помаците: помашките деца ходели по християнските къщи, а християнските – по помашките. Сурвакане сред помаци е известно и в Павелско.

Сурвакането днес

Днес малко селища пазят обичая в пълния му вид, с дружини, роли и строго определен ред. Но сурвакането не е изчезнало – то просто се е пренесло в града и в семейството. Сутринта на 1 януари децата обикалят родителите, бабите и дядовците, съседите и кумовете, удрят ги леко по гърба и изричат научените наизуст стихчета. В детските градини и училищата правят сурвачки още преди празниците, а на пазарите през декември се продават готови, украсени дрянови клонки.

Дарът също е останал: вместо сланина и кравай днес сурвакарчетата получават най-често пари, бонбони и плодове. Смисълът обаче е същият като преди векове – първото „докосване“ в новата година да бъде благословия за здраве, сила и берекет.

Ладуване – гадаене за женитба

С новогодишните празници е свързано и ладуването – моминско гадаене за бъдещия съпруг. Момите пускат белязани китки или пръстени в котле с вода. После една от тях ги вади една по една, а с всяка извадена китка се изпява кратка песен, която „нарича“ съдбата на притежателката ѝ – дали ще се омъжи скоро или по-късно, дали ще е щастлива, какво ще е положението и нравът на годеника. Ето няколко такива наричания и значението им:

• „зряла дюла и презряла“ – момата ще се омъжи късно;
• „сам си здравчец на камъче“ – ще вземе сирак;
• „жълто було трески сбира“ – момата ще пристане.

Гадаенето завършва обикновено с общо хоро, на което се събират всички участнички.

Пожелания за Нова година