Цветница – обичаи с върба, венчета и кумичене

Празникът между Лазаровден и Великден

Цветница няма постоянна дата. Тя винаги е в неделята непосредствено след Лазаровден и точно седмица преди Великден. Това е един от най-светлите и цветни пролетни празници – ден на младостта, на цветята и на събуждащата се природа. Тогава имен ден имат и всички, които носят име на цвете или производно от такова.

Цветница е и време, когато в домовете влизат първите пролетни цветя – по прозорците, на масата и пред иконите. В различните краища на страната празникът се нарича още Връбница, Цветна неделя, Вая и Куклинден. Църковният му смисъл обаче е един: споменът за тържественото влизане на Исус Христос в Йерусалим, когато народът постила пред Него палмови клони и цветя. Празникът се чества още от IV век и символиката му се е запазила почти непроменена до днес. Той затваря шестте седмици на Великия пост и отваря вратата към Страстната седмица, затова в него радостта от посрещането на Христос се смесва с предчувствието за предстоящите Му страдания.

Защо върба, а не палма

По нашите земи палми не растат, затова тяхното място заема върбата. Тя първа се раззеленява след зимата и така сама по себе си е знак за нов живот. Оттук идва и името Връбница.

Клонките се откъсват още на Лазаровден и се занасят в храма. Богослужението за Цветница започва от вечерта на Лазаровден, а на сутринта на празника върбата се освещава заедно с пролетните цветя със специални молитви. Вярващите оставят донесените клонки и цветя по иконите, най-вече на празничната икона, а след литургията свещеникът раздава осветена върба.

Какво се прави с осветената върба

Всеки отнася у дома клонка за здраве. Обичаят е толкова разпространен, че и днес на Цветница рядко ще видите човек да излиза от храма с празни ръце. Една от тях се поставя до домашната икона или до кандилото, за да пази къщата от зло. От останалите клончета се сплита малко колелце – венче, което се окачва над входната врата. Според поверието то пази семейството от уроки чак до следващата пролет.

Молитвите в този ден са отправени към Христос с надеждата Той да не дава никому кръст, по-тежък от този, който човек може да понесе.

Старите поверия за върбовото венче

В народната традиция върбата от Цветница се смята за предмет със закрилна сила и се използва в редица обреди. Повечето от тези обреди днес вече не се практикуват, но разказват много за това как хората от миналото са търсели закрила за дома, децата и стопанството си. Ето някои от тях, такива, каквито са описани в старите вярвания:

при трудно раждане бабите преливали вода през венчето три пъти и я давали на родилката или я прекадявали с дим от запалени клонки;
с пресни венчета окичвали рогата на добитъка, а болно животно прекадявали с дима на изсушени венчета;
на урочасано дете измивали лицето с вода, в която е топена църковна върба – „за да се пръснат уроките“;
когато наближавал градоносен облак, изнасяли венчето на двора или го палели, за да отпъди бурята;
на много места се опасвали с осветена върба през кръста, вярвайки, че така кръстът няма да боли;
клонки се слагали и в нощвите, за да не завъдят червеи в брашното.

Връбница, Цветница - Обичаи — Връбница, Цветница – Обичаи

Цветница и почитта към починалите

В някои райони и днес се вярва, че на Цветница душите на мъртвите чакат близките им да им донесат нещо. Затова празникът има и поминален характер. Рано сутринта жените тръгват към гробищата с върбови клонки, кадилница, вода и царевични стъбла. Прекадяват и поливат гробовете, забиват клонките до надгробните плочи и палят малък огън от стъблата. Така пролетното събуждане на природата се свързва и с паметта за близките, които вече не са сред живите – и те трябва да „получат“ своя дял от празника.

Вечерта момите и ергените играят за последен път лазарското хоро. С понеделника след Цветница започва Страстната седмица – дните, в които църквата си спомня страданията на Христос преди Възкресението. Първият от тях е Велики понеделник.

Кумиченето – как лазарките избират кума

Кумиченето е моминският обичай, с който завършва лазаруването. Ако Лазаровден превръща момичетата в моми, то кумиченето им дава водач и ги подготвя за ролята на бъдещи стопанки. Прави се следобед на Цветница, а в някои места – още следобеда на Лазаровден. По-възрастни жени отвеждат лазарките до реката. Там всяко момиче сплита от върба малко венче, наричано търкалце или колелце. Всички пускат венчетата си във водата едновременно и запяват:

„Лаленце се люлее сред зелени ливади,
не е било лаленце, ами е било детенце.
Майка му го будеше:
Стани, стани, детенце,
за да видиш лазарки!“

Чието венче отплува най-далеч, тя става кума, или кумичка. Другите момичета я вдигат на ръце и я отнасят с песни до селото. За момичето това е голяма чест – изборът показва, че е готово да поеме по-голяма отговорност и да бъде водач на своите дружки.

Говеенето до Великден

От този момент до Великден лазарките „говеят“ на кумата – ако я срещнат, не я заговарят и не пресичат пътя ѝ. На втория ден от Великден отиват у дома ѝ, „за да ги опрости“, и едва тогава ѝ проговарят. Носят ѝ обреден хляб, наречен кукла, с червено яйце в средата. Майката на кумата ги посреща с трапеза и с това говеенето приключва.

Местни разлики

В Софийско кумата се определя с теглене на чоп. В някои села върху дървена бухалка за пране слагат толкова залъка хляб, колкото са лазарките, и я пускат по водата – кума става онази, чийто залък отплува най-далеч. След това всички се отправят към дома ѝ. По пътя кумата играе, а другите пеят „Напред, напред, кумице, Лазаре!“. У тях лазарките разделят даровете, събрани при лазаруването, и сядат на обща трапеза.

Въпреки местните различия навсякъде кумиченето е весело събитие, което събира всички момичета от селото и ги изпраща към Великден с песен. В Добруджа обаче смисълът на обичая е друг. Тук венчетата не избират кума, а предсказват реда на сватбите – момата, чието венче отплува най-далеч, ще се омъжи първа през годината, следващата – втора, и така нататък.